Авицена
Абу Али ал-Хюсеин ибнАбдалах ибн Сина (ابن سینا; в Европа - Авицена) (ок. 980 - 1037) е роден в Afshana близо до Бухара (столица на Samanid империя ), в днешен Узбекистан. Той е лекар, философ, учен, поет и музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг от теми, най-вече философия и медицина. Смятан е от мнозина за баща на съвременната медицина. Най-известните му произведения са Книгана лечението и Канон на медицината. Пише на персийски и арабски език. Последовател е на Аристотел и на неоплатонизма. Съчинението му „Канон намедицината“ (5 части, преведено на латински език през 12 век) в продължение на няколко века е основно ръководство на лекарите в Близкия изток и в Европа.
Същото може да се каже, по отношение на българската медицина, и за проф. д-р Константин Чилов, който прокарва моста между нея и европейската медицина. Интересно е и друго – че и той е живял, колкото Авицена – много кратко, само 57 години.
Ето защо, си позволявам да определя проф. д-р Константин Чилов като нашия роден Авицена или Княза на българските лекари. Неотдавна един професор по история на медицината ми направи забележка, че го фетишизирам. Отговорих му, че всеки народ и всяко съсловие имат нужда от своите идоли, дори и те да са малко романтизирани.
Медицината в нашите земи започва от траките (средата на II хилядолетие пр. Хр.): обожественият Орфей (XIII в. пр. Хр.); Йоан Екзарх (Х в. сл. Хр.) в своя “Шестоднев” дава анатомичните описания на човешкото тяло, както и здравни съвети; Св. КлиментОхридски (840 – 916) е бил не само голям просветител, но и лекар. В Климентовия манастир в Охрид той създава болница, в която през XI век получава медицинското си образование видният средновековен лечител и водач на богомилите Василий Врач (1028 - 114), изгорен на клада от император Алексий I Комнин. В началото на Х в. огромна популярност получава св. Иван Рилски Чудотворец (876 – 946), “първообразен най-изкусен лекар на боледуващите”, както го наричат учениците му.
Както се вижда, съвременната българска медицина има своите велики предшественици. И в най-мрачните робски времена нашият народ се е осланял на своите духовници и лекари. Специално за Родопите това е Хекимовият род от Златоград, от който произлизат 6 поколения медици (30 лекари!), а от с. Славейно произлизат 93 висшисти-медици (71 лекари, 17 стоматолози и 5 фармацевти), първият и най-видният между които, безспорно, е проф. Чилов.
Проф. д-р Константин Чилов (Диньо) е 6-то дете в многодетното семейство на Гита и Чило Николов Райчевски, абаджия и терзия (те имат общо 6 момчета и 2 момичета) от комитското село Карлуково (днес Славейно).
Роден е на 17 май 1898 г. Дядото на бъдещия лекар по майчина линия Никола Шопов (1807 – 1899) е народен лекар и зъболекар; той пръв от селото праща дъщеря си Гита на училище. Изключително наблюдателен, дядото на бъдещия велик лекар отбелязва в полето на една от страниците на Библията едно свое наблюдение: “квасът (тестото) трябва да се остави да мухляса и тогава с него да се превръзват загнояли рани.” (Това не е ли първото откритие на пеницилина, направено десетки години преди Флеминг, който го забелязва през 1928 г.?!).
Дядо на Чилов по бащина линия – Кольо Райчевски, е най-дългогодишният кмет на селото (цели 20 години, от 1980 до 1900). Интересното е, че е неграмотен (данъците на съселяните си отбелязва на рабош!), което не му пречи да проявява забележителни организаторски и дипломатични умения.
Началното си образование Диньо придобива в родното си село, в училището, което съществува от 1844 г.; след това учи прогимназия в Гюмюрджина, а гимназия – последователно в Одрин, Асеновград и Пловдив. Една година е учител в родното Славейно (по силата на даден обет: още ученик, с други славейновци, изкачват близкия връх Чил тепе, изкопават дупка и в нея заравят бутилка, в която са поставили бележка с клетвата си – че като завършат гимназия, ще учителствуват поне една година в родното си село!).
После записва 1 полугодие в Юридическия факултетв София, след което се прехвърля и изкарва и 1 семестър в Медицинския Факултет, но високата му взискателност и отговорност не са удовлетворени тук, затова се моли на най-големия си брат – големия български индустриалец Никола, да го издържа във Виена. Той се съгласява при едно условие: да не се занимава с политика и жени… Диньо обещава и се прехвърля там, където се дипломира през м. май 1925.
Оттук нататък Съдбата му е предопредилила 30 години служба на Медицината и болните хора. Само 30 години – но равни на цяло столетие за българската Медицина!
След специализирането си във Виена и германските университети в Хале и Фрайбург, Чилов не остава на работа там, въпреки съблазнителните предложения, а се връща в България. Отначало е доброволен, после - редовен асистент на проф. д-р Стоян Киркович. От 1940 г. е редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. д-р Васил Моллов, а от 1945 г. до края на живота си – професор и неин ръководител. Тя бързо и спонтанно придобива името “Чилова клиника”.
През 1936 г. катастрофира с автомобил в КарловскияБалкан заедно с брат си Никола Чилов и неговата приятелка, голямата наша оперна певица Христина Морфова, която загива на място. Никола получава фрактура на бедрената шийка, а седмица по-късно в Александровска болница го сполетява фаталната тромбемболия. Константин Чилов се отървава само със счупено ребро.
Той никога не крие, че именно богатият му брат Никола го е изучил и му е благодарен цял живот, не се отрича от паметта му и в смутните сталинско-червенковски времена. Благодарение на застъпничеството на проф. Чилов пред неговия пациент Кимон Георгиев, тогава министър на енергетиката, с. Славейно и околните села първи в тази област на Родопите получават електричество (1949).
Одобрен е за академик, но късно вечерта, минути преди списъкът на новоприетите академици да бъде публикуван в партийния официоз, в. “Работническо дело”, неговата асистентка д-р Сибила Радева ходатайства пред ЦК на БКП той да отпадне, защото бил… “буржоазен лекар”…
Заболял от рак на дебелото черво, той дълго време не получава разрешение да замине за Виена, за да бъде опериран от знаменития проф. Х. Финстерер или ученика му проф. Ополцер. След 3-месечно протакане (през което време ракът, разбира се, напредва и метастазира в черния дроб), здравният министър ПетърКоларов му отказва. Впрочем, с циничната добавка – че може да бъде опериран в чужбина – но не във Виена, а в братска Москва…
Отива във Виена чак след височайшето разрешение лично от Вълко Червенков, след ходатайството на акад. Тодор Павлов. Но вече е късно, пипалата на рака са проникнали навсякъде…
Връща се и макар и продължава да преподава, да преглежда и да лекува, да пише третия том от своите знаменити “Вътрешни болести”.
Последната си лекция пред студентите проф. Чилов изнася малко преди Коледа 1954 г., месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора хирургия в София, и то на тема “Рак на дебелото черво” – болестта, която вече го е стопила; но той я познава най-добре и подробно разяснява коварните й симптоми пред своите млади колеги, та по-лесно да я разпознават.
Нещо повече: шеговито споделя на своя студент, бъдещия проф. Йонко Белоев, който го подкрепя към дома му (защото вече залита от изтощение): “Някаква температура ме мъчи – но май не е грипозна, а карциноматозна…” Наистина, какъв лекарски и човешки героизъм, какво мъжество пред надвисналата Смърт!
Дали проф. Чилов е най-големият клиницист у нас?
Медицината не е състезание по гладко бягане или висок скок и не може с хронометър или сантиметър да се определи най-добрият… Проф. д-р К. Чилов е всепризнатият основоположник на клиничната лаборатория у нас. Макар че първите професори по вътрешна медицина у нас да са други (Васил Моллов и Стоян Киркович), именно родопчанинът проф. Чилов е този, който проправя пътя на европейската медицинска наука към българската.
Многобройни са трудовете му (над 250 публикации, много от които – директно на немски език) – във всички сфери на вътрешната медицина (кардиология, гастроентерология, ендокринология, нефрология, хематология, метаболизъм, инфектология и дори паразитология), учебниците му – 2-та класически тома по Вътрешна медицина (третият том не е дописан поради преждевременната му смърт) и по Клинична лаборатория (3 последователни разширени и допълвани издания, първи по рода си у нас).
Никой друг интернист дотогава (а и понастоящем), с изключение на проф.д-р Стоян Киркович, не е оставил толкова много и фундалентални трудове. Те му запазват водещо място за вечни времена в клиничната ни практика и в българската медицина въобще. Чилов е не само стожерът и корифеят на българската вътрешна медицина, но и всепризнатият родоначалник на клиничната лаборатория у нас.
Всичките си отпуски прекарва в родното си село. До морето не е отишъл нито веднъж, дори да го види. Тук, в бащината си къща, неуморно, по цял ден – безплатно! - преглежда своите земляци, изнася здравни беседи, дори раздава лекарства. Боже мой, възможно ли е днес някъде другаде да има подобен човек?
Вестта за кончината му (28 януари 1955) попарва цяла България, но особено – славейновци. Още се носи легендата за стоическото чакане на камиона с ковчега му от цялото село през мразовитата нощ – чак до сутринта, когато той най-после пристига. На ръце пренасят ковчега с тленните останки на техния свят лекар-съселянин през огромните преспи от долното шосе до църквата, където се извършва опелото. Погребват го, както е завещанието му, в двора на бащината му къща. Цяло Славейно, цяла Родопа ридаят неутешимо: отишъл си е най-великият им Син, най-големият Лечител на България.
Сега няма лекар в България, който да не е чувал за “Чилови дни” и покрай тях да не знае кой е проф.д-р Константин Чилов; но още по-важно е неговото дело и пример да бъдат следвани.
Наистина, днес проф. Чилов ни е необходим повече отвсякога – със своята висока квалификация, безкористна всеотдайност и чиста колегиалност, със своята неповторима любов към Пациента.
Ще си позволя, отново базирайки се на неговото дело и живот, да определя и заклеймя и 7-те смъртни гряха в здравеопазването и поведението на лекарите:
1. Ниската квалификация;
2. Корупцията;
3. Липсата на съчувствие към човешкото страдание и болка;
4. Бездуховността, занемареният външен вид и облекло;
5. Надменността към колегите и пациентите;
6. Отказът за даване на консултация;
7. Злословието за колегите и тяхната дейност.
Проф. д-р Чилов трябва да присъства в професионалния и духовен свят на българските лекари с тези принципи. Нека да ги следваме!
Вечни да бъдат паметта и делото на Светеца на българската медицина проф. Константин Чилов!
